1.
Крея изпитваше ужас. Болката беше нетърпима и я събори на земята. По-страшно от физическото страдание, обаче, беше осъзнаването какво се случва! Тя се променяше. Точно в часа, в който военните бяха изпратили сигнала до спътниците, с който трябваше да разкрият злото на Земята беше дошъл и първият невидим удар, който я замая. Все пак бе успяла, като че ли незабелязано, да се прибере у дома, преди усещането да стане нетърпимо и да я повали.
„Аз съм чудовище! Аз съм чудовище!“ повтаряше си тя, докато се превиваше и се опитваше да овладее конвулсиите. От очите и течаха безспирни сълзи, които сякаш прогаряха кожата и. Не беше ясно кое бе по-силно – физическата агония от това, което се случваше с тялото ѝ или писъкът на душата ѝ, отказваща да приеме, че тя бе част от онова безкрайно зло, което бе причинявало всичките бедствия и мъки на човечеството от зората на времето досега.
„Не! Не! Не! Не искам! Не може да бъде! Не!“ Не знаеше дали това бяха истински писъци или бяха само в главата ѝ, но това нямаше значение. Осъзнаваше, обаче, че трябва да умре, преди трансформацията да бъде завършена и да започне да наранява най-близките си хора.
С крайни усилия на волята си, започна бавно да се изправя, опитвайки се да достигне до кухнята, където имаше достатъчно ножове, с които да изпълни своя последен човешки дълг. В този момент нова вълна на силна болка я заля, в главата ѝ отникъде се появиха хиляди гласове – едни шептящи, други пищящи, кожата ѝ като че ли се запали, допирът на дрехите ѝ причиняваше неистово страдание. Последното, което усети, преди да загуби окончателно съзнание, беше рязко разкъсване в гърба ѝ, сякаш чудовището, което се бе приютило в нея през целия ѝ, всъщност кратък живот, бе решило да се освободи.

2.
Три дни по рано.
-Не знам, Николо, някак си не ми изглежда нормално да се хвърлят толкова милиони за да се търси средство за борба с разни нереални религиозни фантасмагории.
-Не смяташ ли, че ако бяха нереални, военните нямаше толкова настървено да търсят начин да ги изобличат?
Крея отпи от кафето си и се загледа някъде навън през прозореца. Бяха седнали в едно заведение в центъра на града и за нея беше истинско удоволствие да наблюдава преминаващите наоколо хора. Винаги ѝ бе интересно да ги разглежда и да се опитва да познава какви са и с какво се занимават. А дните, в които можеше да седне с Николо и да си приказват по общи интересуващи ги теми ѝ бяха от най-любимите. За съжаление нейният най-добър приятел следваше от две години в столицата и можеха да се виждат само в почивните дни, които тя чакаше винаги с огромно нетърпение. Днес беше щастлива.
-Ти наистина ли вярваш в цялата тази истерия? Според мен имаха нужда да построят тези спътници за някакви техни си цели и се захванаха за думите на папата, за да си намерят оправдание. Как мислиш, по какъв начин точно биха могли да откриват митични същества сред хората от космоса? И ако бяха сред нас, нали щяхме още преди много време да сме намерили как да ги разпознаваме? Не мога да повярвам, че още вярваш във върколаци и вампири!
-Това не са върколаци и вампири, Крея. Става дума за истински демони, които приличат на хора и живеят сред нас! Миналата седмица професорът по физика ни го разясняваше доста обширно и въобще не звучеше като фантасмагории!
-Не ми казвай, че се занимавате с това в университета! Това е място за наука!
-Е, не си длъжна да вярваш. Ще пораснеш още и ще се убедиш. Но всъщност, май ще стане по-рано – прочела си, предполагам, че още тази седмица ще започнат тестовете на оръжието.
-Да. И искам да видя обясненията, които ще дават за изхарчените пари, при положение, че има толкова много гладни хора по света, когато се окаже, че са сътворили някаква безполезна играчка. И всичкото това само и само за да се харесат на папата. Или пък ще се разбере защо всъщност са били толкова настоятелни. Представи си, че се окаже накрая, че целите им са били съвсем други, а?
-Ще видим. Твърди се, че като го включат, ще изчезне фасадата, зад която се крият демоните и ще бъдат лесни за унищожаване.
Тя махна нетърпеливо с ръка.
-Стига толкова! Не искам да си говорим за това повече! Кажи ми ти как си?
Николо се усмихна. Крея беше винаги такава – имаше си мнение по въпросите и не искаше да слуша неща, които се разминаваха със собствените и виждания. В момент на спонтанна реакция той стана и я прегърна. За миг тя се напрегна, след което се отпусна щастливо в прегръдката му.

3.
Съзнанието бавно си проправяше път към повърхността. А заедно с него се завърна и болката. Но този път, като че ли, беше по-поносима. Беше навсякъде – в и извън нея – но не бе толкова безпределна, бе като блед отзвук на усещането отпреди това.
Крея бавно отвори очи, но само миг по-късно отново ги стискаше. Светлината я бе заслепила и събуди отново усещането за разкъсване.
-Спокойно, всичко е наред. Не се напрягай.
Гласът я изненада. Беше благ, успокоителен, но в същото време излъчваше някаква сила. Някой я докосна нежно по челото и болката намаля. За сметка на това, обаче, се върнаха гласовете.
-Махни се! – опита се да каже тя, но всъщност едва го прошепна. – Аз съм опасна, може да те нараня.
-Няма да ме нараниш. Спокойно!
Възклицанието бе предизвикано от конвулсиите, които внезапно я обхванаха. Ръката на челото и стана по-тежка и някак по-хладна.
Отново всичко потъна в мрак.

4.
Нов опит. Май беше будна. Или още бе в кошмара?
Внезапното усещане за пронизване навсякъде по тялото и я събуди окончателно.
-Не мърдай! Когато стоиш спокойно болката намалява и изчезва! Необходимо ти е време!
Ето го пак онзи глас от съня ѝ. Или беше истински? Опита да отвори очи, но ярката светлина отново я зашемети и я върна обратно в кошмарите ѝ. Някъде отдалече се чуваше гласът.
-Спокойно, най-лошото мина! Всичко ще се оправи! Само стой спокойна и не се вълнувай!
Постепенно болката отстъпи. Никога не бе предполагала, колко хубаво може да бъде просто да стоиш неподвижен и да не изпитваш нищо. Реши да не прави втори опит да си отваря очите.
-Къде съм? – почти не позна гласа си. А може би и не трябваше да проговаря, защото в гърлото ѝ се забиха хиляди иглички, които ѝ напомниха, че безумието не е приключило, че просто ѝ е дадена малка почивка.
-Ами не знам. Така като гледам, това или е някаква художествена галерия, или е спалнята ти. Ако е галерия, не знам какво търси леглото тук, а ако е спалня, ми е малко странно присъствието на всичките тези картини по стените.
За малко да се засмее, което и докара нова порция пронизвания, този път в дробовете. Човекът явно имаше чувство за хумор или се опитваше по някакъв начин да я разсее.
Изведнъж нещо я докосна отзад по главата. В нея се надигна див ужас, но после осъзна, че това е ръка, която я подкрепяше да се надигне. Несъмнено беше онази ръка, която отнемаше от болката и, защото усети отново успокояваща хлад. Нещо докосна устните и. Вода? Не друго беше.
-Трябва да преглътнеш. Този чай ще ти помогне.
Беше горчиво. Но в същото време бе и приятно и отпускащо. Опита се пак да проговори, обаче не успя. Болката намаля и я заля някакво странно спокойствие.
Отново заспа. Но този път кошмарите не бяха толкова страшни.

5.
Като че ли вече не болеше толкова. Отвори предпазливо очи. Светлината я ослепи, но не болеше. Гласовете също бяха затихнали. Чуваше ги, но някак отдалече.
-По-добре ли си?
Може би не трябваше толкова рязко да се обръща. Усещането бе за пронизващи я шишове. И въпреки това не можеше да се сравнява с безумието отпреди.
Мъжът беше седнал до леглото и я гледаше с тревожен поглед.
Прочисти гърлото си и опита да заговори. Успя.
-Да. Ти нали каза, че всичко ще се оправи? Защо се притесняваш.
Той се усмихна.
-По принцип не се притеснявам, но ми се стори, че си поспа малко повече, от обикновено. Не очаквах толкова продължителен сън.
-Колко съм спала?
-Два дни.
От рязкото движение отново всичко я заболя.
-Два дни! Не може да бъде.
-Щом казваш. Но календарът това показва.
Два дни! Как бе възможно да е проспала цели два дни! И защо никой не я бе потърсил през цялото това време? Всички ли я бяха забравили? Била е цели два дни тук сама, с някакъв непознат?!
-В интерес на истината, на вратата се потропа няколко пъти, а и телефонът ти звъня, преди да му падне батерията.
-Това последното на глас ли го казах? Съжалявам!
-Нещо такова. Не се притеснявай. Но наистина е малко странно, че прекарваме толкова време заедно, а не се познаваме. – В очите му блестяха весели искри. – Как се казваш?
-Защо питаш?
-Ами за да зная как да те наричам. Мога да карам и с „момиче“, но и сама си даваш сметка, че два дни сама в спалнята с някого, на когото дори не знаеш името… Е, странно си е.
Усмихваше се. Явно се беше успокоил, което означаваше, че кризата е преминала.
-Казвам се Крея.
-Здравей, Крея. Радвам се да се запознаем!
-И аз се радвам. Ще ми кажеш ли какво се случи?
-Ами в най-общи линии, някакви ненормални хора решиха да се борят с различните и облъчиха Земята с честоти, които създадоха известни проблеми. След което решиха да си организират Вартоломеева нощ.
-Да. Знам за битката с демоните.
-Интересно е, че знаеш, след като всичко се случи докато спиш. Но проблемът е, че в такива ситуации заедно със сухото гори и мокрото. Нали си чувала за този израз?
-Да. Чувала съм. Само не разбирам аз как се оказах част от „сухото“.
-Е, това е въпрос на гледна точка. Според мен си от „мократа“ половина. Затова и ти помагам.
Леко засрамена, Крея го погледна.
-Благодаря ти! Може би нямаше да съм жива, ако не беше ти.
-Знам. Когато се прибираше леко залитаща вкъщи, няколко човека се заинтересуваха от теб и не им отне много да се обадят на военните.
-Господи! Наистина ли? Защо? Какво съм им направила?
-Ами, различна си. Това плаши хората.
-Искаш да кажеш, че съм чудовище.
-Не, не искам да кажа, че си чудовище. Искам да кажа, че си различна от тях. А страхът от различното прави хората агресивни. За съжаление.
-И какво стана? Ти какво направи? – Някак неусетно светът се бе превърнал в „ние и те“ и до скоро непознатият бе сега част от нейния свят.
-Ами наложи се да ги разубедя.
-Бил си се с тях?!
-Не, защо да се бия? Не обичам насилието. Просто им обясних, че нямат работа тук и трябва да си тръгнат.
-Просто им обясни?
-Да.
-И те „просто“ си тръгнаха?
-Да. Ще установиш с времето, че мога да бъда доста убедителен. Ти също го можеш, просто не си открила още това свое качество.
Нещо в изречението не ѝ хареса, но преди да се замисли какво е то, вратата внезапно се отвори.

6.
Крея се скри под завивката, с което предизвика смеха на новия си приятел.
-Хей, Йехуда, още ли ще се мотаеш тук?
Влезлият беше висок и слаб и гледаше навъсено към тях. Крея се подаде леко изпод одеялото.
-Казваш се Йехуда? Защо не си ми казал?
-А ти защо не си ме питала? – Усмивката на лицето му беше истинска, човешка, топла… Символ на всичко, което Крея вече не беше, а може би и никога не бе била.
-Ехо? Да не съм се скрил прекалено добре? – Новодошлият звучеше раздразнен, но гледаше с интерес към тях.
-Не, не си. И надали би могъл. – Седналият до Крея на леглото почти се смееше, гледайки сърдитото изражение на своя познат. – Но аз, за съжаление, не съм готов, Йоф. Момичето е още слабо и не е в състояние да се прикрива.
-А защо не ѝ помогнеш?
-Има нужда от още малко време, за да свикне, преди да ѝ покажа как да се контролира.
Йоф ги гледа за известно време сърдито, после поклати глава, завъртя се и излезе.
Крея беше определено заинтригувана.
-Какво беше това?
-Кое? – Йехуда изглеждаше леко разсеян.
-Кой беше този човек – Йоф и какво иска от теб.
-Ами той е мой роднина и иска да си ходим.
-Да си ходите? – в гласа на Крея пролича искрения ужас, който я обзе при мисълта, че ще остане сама.
-Ами да. Аз по принцип не живея у вас. – Това опит за шега ли беше? – А и не е много полезно да се мотаем прекалено дълго наоколо. Може да се случи някой инцидент и хората да ни разпознаят.
Нови горещи вълни заляха момичето.
-Искаш да кажеш… – беше трудно да продължи. – Искаш да кажеш, че и ти не си човек?
-Не. Не съм човек. Но мога да се контролирам достатъчно добре, така че да приличам на човек. Обаче ти това вероятно си го забелязала. – Интересът, с който той я гледаше ѝ се стори изведнъж зловещ.
-А какво си тогава? – тихо попита тя след дълго проточилото се мълчание.
-Такъв като теб. И съм тук, ако не си го разбрала вече, за да ти помогна да преминеш през тази ненадейна промяна, която трябваше толкова преждевременно да изтърпиш.
-Тоест, ти също си демон. – Това не беше въпрос. Беше констатация. Нямаше страх, нямаше обвинение, нямаше никакви чувства в гласа ѝ. Единствено умора.
-Виж, Крея. Светът е по-сложен, отколкото ти изглежда на пръв поглед. Така или иначе е било много наивно от страна на хората, да смятат през всичките тези години, че живеят сами на Земята. Е, вече знаят истината, но продължават да не осъзнават дълбочината на тази истина.
-Каква дълбочина?
-Ами, че не само не са сами, но и че расите наоколо са повече от две или три. Представи си Земята като не една, а много планети, които са насложени една върху друга. И на всяка една от тях живее различна раса.
-Нещо като паралелни светове? – пряко волята си, Крея бе заинтригувана.
-Да, точно така. – Той ѝ се усмихна и тя отново се успокои. Имаше нещо обезоръжаващо в усмивката му, което я караше да се чувства спокойна и да му се доверява.
-Земята, която познава човечеството – продължи той – е важна, защото представлява точният баланс между духовното и материалното начало. Поради което тук се раждат всички – и по-висшите, и по-нисшите от хората. В последствие, след като съзреят достатъчно, тези които не са оттук се събуждат и преминават в своя собствен свят. И съвсем не всички са чудовища, които искат да причиняват страдания на хората. Всъщност, „демоните“, срещу които се води битката в момента, са злощастни същества, които не са успели да преминат в своя свят и това ги е побъркало. Но борейки се срещу тях, хората предизвикаха неволно преждевременното събуждане на мнозина други, които с нищо не са заслужили гоненията, на които са подложени. Затова се наложи да се намесим, макар и дискретно, за да спасим нашите деца.
-А ти… ние… по-висши или по-нисши сме?
-Пак гледаш двуизмерно на нещата. Ако си по-„нисша“, какво? Ще се храниш с хора? А ако си по-„висша“? Ще ги възприемаш за маймуни? „Висши“ и „нисши“ са условни понятия. На този свят има нужда от всичко. И доброто, и злото са необходими. Но няма раса, която да е само добра или само зла. Във всяко едно същество във вселената съществува някакъв баланс между тези две начала. Единствено този, който е създал всичко, може да бъде възприет като само добър.
-Противоречиш си!
-Така ли? И как?
-Първо, защо да е необходимо злото? И второ, ако съществува баланс, защо тогава този, който е създал всичко – предполагам, че така наричаш Бог – да е „небалансиран“ и да няма в себе си зло?
Йехуда се усмихна.
-Злото е необходимо, защото без него няма да познаеш доброто. Не забравяй, също така, че не винаги доброто за теб е добро и за останалите. А „Бог“ си е съвсем балансиран. Но не е „същество“. Възприеми го като есенция на живота.
-А къде е?
-Много философски стана разговорът ни. Нека първо да се справим с твоята промяна, а след това можем да мислим и за останалото.
-А злото…
-Достатъчно. Сега поспи! – гласът му беше почти нежен и в момента в който положи ръка на челото ѝ, тя усети как я обзема спокойствие и постепенно потъна в обятията на Морфей.

7.
И отново беше будна.
-Здравей!
Той стоеше облегнат на стената и я гледаше с усмивка. Засрами се, че продължава да лежи в негово присъствие, но беше немислимо да стане. Нали за тази цел щеше да трябва първо да отгърне завивките и да види с очите си в какво се е превърнала. И изведнъж я сполетя друга мисъл.
-Аз как се озовах в леглото?
Гледаше го в лицето и бе готова да се обзаложи, че всеки момент ще се разсмее. Но по някакъв начин той успя да остане сериозен. Поне донякъде.
-Ами като влязох в дома ти, ти се беше разположила на пода в коридора и не изглеждаше да ти е особено удобно там. Затова си позволих да те преместя тук. Чувал съм, че хората обичат да спят в легла.
Почти се смееше. Но последното му изречение отново ѝ напомни за ужасната действителност.
-Аз не съм човек.
-И аз достигнах до същия извод, но все пак до скоро си смятала, че си. А навиците най-трудно умират. Ако искаш, мога да те пренеса някъде другаде? Къде предпочиташ да лежиш сега, когато вече официално не си човек?
-Не е никак смешно!
Той се усмихна и гневът ѝ бързо изчезна.
-Не, не е смешно, но не е и кой знае каква драма. Просто ти трябва време за да свикнеш.
-Не знам дали ще мога.
-О, не се притеснявай за това, ще свикнеш. И то по-бързо, отколкото си мислиш.
Крея реши да смени темата.
-А ти къде спиш?
Известно време Йехуда я гледаше изучаващо.
-Аз не спя. Не ми е нужно. Понякога това ми липсва, но друг път се радвам на спестеното време. Макар че и времето е нещо доста относително.
-А къде е домът ти?
-Домът ми, Крея, е далече от тук. Там, където след известно време ще бъде и твоят. И като си говорим за това, ще трябва да се прибера за малко у дома. Но ще бъде за съвсем кратко и после пак ще дойда при теб.
Горещи вълни обляха момичето и част от болката се върна.
-Не! Тук ще стоиш!
-Не мога завинаги да остана тук. Не е и нужно. Но ти обещавам, че докато преодолееш шока от промяната и докато тялото ти се нагоди към самото себе си, ще съм наоколо, за да ти помагам. За съжаление, обаче, имам и някои други задължения, които трябва от време на време да наглеждам.
-Какви задължения?
-Някой ден ще ти разкажа.
-А защо не сега?
-Защото сега ще трябва първо да се нахраниш.
Той ѝ се усмихна и се приближи. Вдигайки нещо от масата зад леглото.
-С какво? А ти по принцип какво ядеш?
-Любопитни момичета. Но теб ще те нахраним с почти изстинала супа.
Виждайки широко отворените ѝ очи не се сдържа и се разсмя.
-Хайде, любопитно момиче, хапвай, че да не огладнея аз.
-Не е смешно!
-Разбира се, че е смешно! Трябва да се видиш отстрани!
Тя направи сърдита физиономия, но послушно отвори уста, когато той доближи лъжицата.

8.
-Крея, трябва да тръгна.
-Не!
-Трябва. Но тук ще си на сигурно място, докато се върна. Важното е да не излизаш. Разбираш ли?
-Да, но ако някой влезе?
-У вас? Няма причина някой да го прави.
-И все пак, ако някой влезе?
-Изяж го!
При вида на шокираната ѝ физиономия, Йехуда се разсмя.
-Шегувам се. Никой няма да влезе. Но ти ще имаш задача, върху която ще трябва да поработиш, докато се върна.
-Каква задача?
-Трябва да се научиш да се преструваш на човек. Да променяш визията на външния си вид така, че никой да не разбере каква си. Още е рано за теб да напуснеш това измерение и е добре да не насочваш хорското озлобление срещу чуждото към себе си.
-Да, знам. Никой не обича чудовища.
-А, някои обичат, дори се женят за тях. – Видимо беше, че се забавлява на нейн гръб!
-Много смешно! Поне ми покажи как да го правя. Още не съм те видяла теб без маскировката.
-Първо ще те изправим. И без това лежа достатъчно. Ще отидем в банята пред голямото огледало. И докато се гледаш, ще си представяш как разликите между теб и обикновения човек изчезват. Помниш как си изглеждала преди, нали? Ще трябва се опиташ, докато се гледаш, да върнеш онзи образ от преди.
-Не искам да се гледам! – в гласа на Крея се появиха истерични нотки.
-Спокойно, не си чак толкова грозна! Ще свикнеш!
В момента, в който той тръгна да я изправя, тя стисна силно очи, не желаейки да гледа вероятно силно обезобразеното си тяло. Поне усещаше, че все още има два крака. Стъпвайки на земята си спомни болката и за момент загуби равновесие.
-Спокойно. Трудното мина. Хайде да вървим.
-Не!
-Крея, не можеш да останеш завинаги в леглото!
-Мога! И ще изям всеки, който ми попречи!
Ето го отново този смях, който бе чувала в съня си и който я караше да се чувства спокойна и щастлива. Бавно стана и тръгна, придържана от него, към банята. Приятен хлад се разнасяше по тялото ѝ там, където той я държеше, докато я водеше. Беше странно да върви, без да вижда накъде. Но не отвори очи.
„Имам шанс“ помисли си. „Ако много се постарая да овладея бързо промяната на външния си вид, просто никога няма да спра да поддържам фасадата и може да успея да се почувствам като преди. Или почти.“
-Внимателно, врата!
Леко се блъсна във вратата и всичко я заболя. Явно кожата и бе станала прекалено сензитивна. Или просто нямаше вече кожа.
-Опасявам се, че ще се наложи да погледнеш. Няма как иначе да ти покажа какво да правиш, за да създадеш илюзията за човешка визия.
От очите ѝ, незнайно защо, потекоха сълзи. Не искаше да вижда чудовището, в което се бе превърнала. Искаше да запази спомена за себе си – такава, каквато бе преди проклетата промяна.
-Крея? – гласът му звучеше нежно и подканящо.
Бавно, събрала всичките си сили за да издържи на шока, тя отвори очи. След което рязко си пое въздух. Застинала неподвижно, тя гледаше в отражението си, без да смее да помръдне. От огледалото я гледаше момиче със златисти коси и светла, почти прозрачна кожа. А зад нея съвсем леко, в синхрон с дишането ѝ, се движеха във въздуха двете ярко бели крила.

Ако Ви харесва този разказ, можете да го споделите.

X