1.
-Ана, веднага ела тук!
Малкото момиче гледаше изплашено баща си, неразбиращо, какво точно не е наред.
-Остави я, Томас! Не виждаш ли, че я плашиш?
-Да я беше научила на повече ред и отговорност, за да не се налага да я плаша! – се сопна Томас Грег на жена си и се обърна отново към момичето, сваляйки колана от панталона си. – Ела тук!
Ана се приближи с несигурна крачка и треперещи устни.
-Тате?
-Какво е станало? – обади се майка ѝ притеснена.
-Сега ще разбереш! – обърна се към дъщеря си и каза – Повтаряй след мен: „Повече няма да рисувам по стените!“ – след което замахна с колана.

…….

-Ана, веднага ела тук!
Малкото момиче гледаше баща си с широко отворени очи, сякаш очакваше нещо специално да се случи.
-Остави я, Томас! Не виждаш ли, че я плашиш?
-Да я беше… аз… Момент! – Томас Грег застина за миг, сякаш се опитваше нещо да си спомни, след което излезе от стаята и след малко се върна с леко объркано изражение на лицето. – Ана, ти рисувала ли си по стените в другата стая?
-Не, тате! – момичето се приближи с несигурна крачка. – Ти нали не ми се сърдиш?
-Не. – отвърна Томас с все още объркана физиономия. – Защо да ти се сърдя?
-Хей, вие двамата, обядът е готов!

2.
С див писък Ана скочи от леглото. Вратата на стаята рязко се отвори и майка и влезе тичешком при нея.
-Спокойно, спокойно! Сънуваш. Спокойно, миличка!
Момичето отвори очи, огледа се изплашено, видя майка си, която точно се навеждаше и я прегърна силно!
-Не те пускам! Не те пускам, мамо!
-Добре, ето ме, тук съм. Хайде да си легнем.
И двете легнаха в малкото легло. Ана се сгуши в майка си, държейки я здраво, сякаш се страхуваше, че ако я пусне, може да изчезне.
Това не беше първият и кошмар. Но едва ли някой предполагаше, какви неистови усилия хвърляше малкото момиче, когато беше будно, за да останат неговите сънища само нощни кошмари.

3.
Първоначално Ана не осъзнаваше какво точно се случва. В последствие се научи да наблюдава внимателно околния свят и започна да се намесва съзнателно, когато нещата излизаха от контрол. Но едва на седем години си даде сметка, че всъщност никой наоколо не е наясно със способностите и.
Когато разказа на майка си, получи целувка и разрошване по косата, заедно с репликата, каква прекрасна фантазия имат децата. Затова реши да не коментира повече. Нещо в нея и нашепваше, че трябва да бъде внимателна и да не прекалява с намесите.
Рано навлезе в пубертета и когато това се случи, животът и стана още по-интересен. Защото разбра, че сънищата ѝ не са точно сънища, а проекция на следващия ден. А понякога сънуваше дори събития, няколко дни преди да се случат. И така винаги знаеше какво да направи, за да избегне това, което я плаши. Или просто не и харесва. Знаеше откъде да мине, за да срещне, уж случайно, момчето, което харесваше. Или кога трябва да учи наистина сериозно уроците за училище, за да се представи добре на изненадващия тест.
За съжаление, не винаги успяваше да избегне неприятните моменти в живота си, понякога заобикаляйки някои проблеми от сънищата си се оказваше в непредвидени ситуации, които бяха дори по-лоши от съня и. Но тогава влизаше в употреба основният талант от детството ѝ и нещата си идваха повече или по-малко на мястото.

4.
В крайна сметка, събитието, от което се раждаха всичките ѝ кошмари, настъпи. Още събуждайки се сутринта, четиринадесетгодишната Ана вече знаеше, че този път няма да може да го предотврати. Изтича бързо към спалнята на родителите си, но те бяха вече заминали нанякъде.
Не отиде на училище. Знаеше, че няма смисъл. Това беше денят, в който животът ѝ щеше да рухне завинаги.
Когато по обяд се чуха сирените и линейките докараха ранения и баща, тя мълча. Не попита нищо. Нямаше нужда. Някакви хора дойдоха при нея, но тя не им обърна внимание. Стоеше, загледана в празното бъдеще, без да чува и вижда случващото се наоколо. Успя да се държи около час. След това просто избяга и се заключи в стаята си.
Не осъзна кога е започнала с промяната. Не се спря, обаче. Знаеше, че не вижда майка си в нито един от вариантите на бъдещето, но въпреки това не можеше да се спре.
Самата тя беше изненадана, когато, малко по-късно, баща и потропа на вратата:
-Ана, обличай се, майка ти се обади, че днес ще обядваме навън!
Зашеметена, тя скочи и отвори, но в този момент сякаш всичко се превърна в сън. Отвън бяха лекарите, които се грижеха за баща ѝ. Чу някакъв глас:
-Горкото момиче, толкова рано да загуби майка си!
Трясна вратата и се облегна на нея, неразбираща. В главата ѝ се блъскаха несъвместими мисли, сякаш полудяваше. Сърцето ѝ се блъскаше като лудо в гърдите, пот течеше по лицето ѝ и замъгляваше зрението ѝ. Или бяха сълзи?
Наложи си да се успокои и се зае отново. Малко по-късно чу отново гласа на баща си, но още преди да отвори вратата, той бе пак заменен от гласовете на лекарите.
Рухна на пода. Не разбираше какво се случва! Започна отново. Ушите и бучаха, стените сякаш биеха с ускорения ритъм на сърцето и, подът сякаш също не бе стабилен.
Беше сигурна, че полудява, чуваше отвън едновременно баща си, майка си и лекарите. Помнеше и съобщението за катастрофата, и прибирането на родителите и вкъщи. На няколко пъти отваряше вратата, с надеждата да види лицето на майка си, но гласът и изчезваше още преди са е завъртяла ключа в ключалката.
Нищо от това нямаше смисъл! Въпреки всичко, продължи да опитва.
Вече не помнеше колко пъти беше изкривявала времето, нямаше и значение. Беше спряла да мисли. Влагаше всичките си сили само в това, да върне момента на катастрофата и да отклони събитията в друга посока.
Не забелязваше кръвта, която бе започнала да тече от носа и ушите ѝ. Не я и интересуваше. Беше се съсредоточила в онзи един миг и нищо друго не беше важно.
Всичко продължи до мига, в който изнуреното ѝ тяло не издържа на напрежението и се предаде.
Чувайки шума отвън, лекарите разбиха вратата и намериха строполената на земята девойка, точно навреме, за да спрат нейния път към отвъдното.

5.
Томас наблюдаваше двамата мъже, докато се приближаваха. В колата зад тях имаше и други двама, но те сякаш не се интересуваха от случващото се.
-Добър ден, предполагам, че Вие сте Томас Грег.
Изглеждаха странно и някак не на място с черните си костюми и вратовръзки.
-Да. А Вие кои сте?
-Ние сме от Националната Агенция за Сигурност и трябва да говорим с дъщеря Ви.
-Защо?
-Защото вероятно е в опасност.
-Каква опасност?
-Мисля, че знаете, господин Грег. Ако не за опасността, то поне за причините за нея.
Томас се загледа някъде напред с поглед лишен от всякаква емоция, после каза без да ги погледне:
-Вътре е.

6.
-Вие не сте от Националната Агенция за Сигурност.
Ана гледаше слабия мъж в очите. Не го питаше. Не го обвиняваше. Съобщаваше му, че знае.
-Не. Не сме. Не зная до колко са ти развити способностите, но предполагам, че достатъчно, за да знаеш кои сме.
-Не искам да дойда с вас.
-Трябва.
-Но не искам.
-Виж, Ана, животът е много по-сложен, отколкото изглежда. По някаква причина не сме те открили до сега и което е по-странно, не знаем как точно се е стигнало да там да успееш сама да постигнеш толкова. Не ме гледай така, наблюдаваме те от известно време. Разбери ме правилно, от тук нататък, околният свят е опасен за теб, особено ако повече хора разберат за уменията ти. Всеки ще желае да те използва, което не само не можем да допуснем, но може да представлява проблем и за теб самата, защото повечето неща, които правиш, ги правиш инстинктивно, без да разбираш последствията от тях.
-Тоест, искате да ме спасите от околния свят? – в гласа ѝ личеше нескрита ирония.
-Не само, искаме да спасим и околния свят от теб. Ти също си опасна за другите, особено като нямаш пълен контрол върху способностите си.
-И как точно ще ме спрете?
-Не мисля, че трябва да те спираме. Ти сама ще поискаш да си при нас.
-Защо?
-Защото нашата задача е да пазим такива като теб.
Ана рязко се напрегна и заговори като в скоропоговорка:
-Други като мен? Колко са? Кои са? Къде са?
Мъжът се засмя.
-Не толкова бързо. Първо трябва да се разберем по основния въпрос.
-Кой е той?
-Е, че ще дойдеш при нас, разбира се.
-Не мога да го оставя.
-Можеш. И трябва. Откъде според теб научихме за теб? Той разправя наоколо. Какво можеш и колко е разочарован, че не си успяла с най-голямото му желание.
-Наистина не успях. – споменът за малко да я пречупи отново. Но се овладя. – Опитвах многократно и се провалях непрекъснато. Може би силите ми се изчерпват и ще стана нормална.
-Не, Ана, не се изчерпват. Ние възстановявахме твоите корекции, защото имаха много странични ефекти, за които дори не можеш да си представиш в момента.
-Вие?
-Да, ние. И трябва да ти кажа, че доста ни затрудни.
-Добре, а защо тогава съм ви аз. Мога просто да спра и да си живея нормално. Вие явно си имате достатъчно такива като мен.
-Няма да спреш. Дори да се опиташ, рано или късно ще се случи нещо, което ще поискаш да промениш. Но не е само това. Ти си специална!
-След като има други като мен, значи не съм чак толкова специална.
-Напротив. Всеки един с подобни възможности е специален, но ти си още по-особен случай. Разбираш ли, хората като теб се делят на два вида – едните могат да въздействат директно на миналото, другите могат да виждат въздействието на събитията от настоящето върху бъдещето. Но никой досега не е притежавал и двете дарби!
-Не бих казала, че е дарба. А и на мен не ми помогна особено.
-Няма да споря с теб. Но те моля да се опиташ да погледнеш напред, за да видиш, колко е важно да дойдеш при нас!
Ана се изправи нервно.
-Не искам да гледам напред!
Тръгна да излиза. Мъжът остана спокоен.
-Знаеш вече, предполагам, че не можеш да му помогнеш!
-Мога да опитам. – и излезе от стаята.

7.
До Ана се приближи някакво момиче и тя се напрегна. Никой не знаеше, че е в парка, дори баща и. Но тези, от които се страхуваше, нямаха нужда някой да им казва къде е.
-Здравей, може ли да седна до теб?
Беше приблизително на нейната възраст, със светли коси и сиви очи, облечена с лека, почти ефирна рокля.
-Не ти ли е студено така? – попита, докато даваше знак, че може да се настани на пейката до нея.
-Не. Всички ми казват, че имам гореща кръв. – момичето се усмихна и Ана малко се поуспокои, срещу нея не седеше агресивен човек. – Приятно ми е, Ана.
-Да, знам, че се казвам Ана.
Последва звънък смях.
-Не, аз се казвам Ана. – момичето я гледаше с открит усмихнат поглед. – Всъщност името ми е Хана, но всички ме наричат Ана.
-Хм, това може да създаде известни проблеми в комуникацията – каза Ана и после двете внезапно се разсмяха. Ледът беше стопен.
Известно време си говориха за най-различни неща, сякаш бяха дългогодишни приятелки, избягвайки основната тема, която бе причина за срещата им.

8.
Няколко дни по-късно се срещнаха отново. Ана не се учуди. А и защо да се учудва, беше отишла в парка с надеждата да се видят.
-Здравей, Ана!
-Здравей, Ана!
Усмихнаха се. „Би могла да ми бъде сестра…“, помисли си Ана и се загледа в русото момиче пред нея, „и нямаше да съм толкова самотна…“.
-Искаш ли да се поразходим? – попита я Хана и тя веднага стана.
-Добре. Но ще ми отговориш на въпроса, нали?
-Разбира се! На кой въпрос?
-На единствения важен!
Хана я погледна, за първи път без да се усмихва.
-Ще ти отговоря. Казаха ми, че ще ме попиташ и ме накараха да обещая, че ще бъда изчерпателна.
Ана се намръщи.
-Те винаги ли всичко знаят? И защо трябва да ги слушаш?
-Е, технически погледнато, ние с теб сме от „тях“. А ги слушам, защото ми обещаха, че ако ги послушам, ти ще се съгласиш да дойдеш при нас.
Известно време вървяха без да говорят, всяка заета с мислите си. После Ана наруши мълчанието.
-Виж, аз не се чувствам безкрайно комфортно вкъщи след… след катастрофата. Виждам как баща ми се дистанцира все повече от мен, а ако трябва да съм честна и на мен ми е трудно да го гледам, без да го обвинявам за случилото се. Но виждам неща в бъдещето му, които ме плашат и затова трябва да остана до него.
-В смисъл, виждаш неща или нищо не виждаш? – виждайки потресената физиономия на приятелката си, Хана бързо продължи. – В смисъл, казвали са ми, че ако нищо не виждаш, шансът да направиш нещо по въпроса не е дори нищожен… Съжалявам, Ана, не искам да те натъжавам, просто споделям какво знам.
-Е, ще видим. Хайде, кажи ми, защо ме спряхте. Кое е толкова ужасно в това, да спасиш един близък човек, че се намесихте?
Хана се намръщи, опитвайки се да избере какво точно да каже. След малко взе някакво решение и започна:
-Ти си един много специален човек…
-Да, това съм го чувала. – прекъсна я Ана.
-Предполагам. Не знам дали знаеш колко са тези „специални“, но съм убедена, че ще се изненадаш, когато разбереш. С времето всички подобни на теб и мен са се обединили в организация, която има за цел да пази човечеството.
-Че какво може да му се случи на човечеството? – възкликна Ана.
-Ами най-различни неща. Все пак, наоколо няма динозаври, нали знаеш? А са били най-могъщите същества на земята. Затова съществува и нашият Орден на Пазителите, който се занимава с две неща. От една страна търси „специалните“, за да ги пази и обучава, а от друга страна – пази човешката история. Ще ти е трудно да повярваш, но оставена на своя собствен ход, нашата цивилизация вече няколко пъти щеше да се е затрила. Някои от нас, обаче, могат да виждат достатъчно напред в бъдещето…
-Колко напред?
-Зависи. С обучението се разширява времевия диапазон. Важното е, че успяваме с подбутване оттук-оттам, да наместим историята така, че да не се случи най-лошото. Да, определено не е идеалната версия в момента, но всяка по-значима корекция оказва непредвидимо влияние върху бъдещето. Това беше и проблемът с майка ти. Проверяваха различни възможности за спасението ѝ, но винаги резултатът беше катастрофален някъде напред във времето. Впрочем, трябва да си горда – всичките им усилия бяха, само защото искаха да ти помогнат. Обикновено не се намесват в отделните съдби.
-Звучи впечатляващо.
-Такова си е.
-Защо тогава съм ви аз?
-Дълга история. Но като цяло, колкото сме повече, толкова сме по-силни. Има и още нещо около теб, но не съм сигурна. Обещавам, че ще ги питам и ще ти кажа, ако разбера. Идеята е да успеем да създадем един наистина по-добър свят, Ана. Но е толкова трудно! Понякога коригирам неща, които смятам за големи и няма никакъв проблем. Друг път най-дребна корекция застрашава бъдещето на милиони. Сложно е. Но, честно казано, не съм най-добрият извор за информация по този въпрос – самата аз още се уча.
В този момент отнякъде се появи един от облечените в черно господа и направи знак на Хана.
-Ох, трябва да тръгвам, явно нещо е станало. Нали ще се видим пак?
-Задължително! – отговори Ана и се загледа с някаква носталгия след отдалечаващото се момиче.

9.
Когато се засякоха в кухнята, Ана се напрегна. Знаеше какво предстои, но знаеше също така, че разговорът е неизбежен. Не беше за първи път. Нямаше да е и за последен. Сякаш живееха в затворен кръг.
Томас сложи кафе в кафеварката, обърна се към нея и каза:
-Искам да поговорим.
-Зная, татко.
-Истина ли е всичко, което майка ти казваше за теб?
-Истина е и ти го знаеш. Дори си го разказвал на непознати.
Томас игнорира скритото обвинение.
-След като е истина, значи можеш да ми помогнеш!
Ана изригна.
-Да не мислиш, че аз не искам?! Знаеш ли колко пъти опитвах? Знаеш ли какво ми струваше? Знаеш ли колко пъти се опитвах да ви предупредя? Но не, какво ли разбира малкото момиче, нали така? Помниш ли?
Баща ѝ беше леко пребледнял.
-Ти не беше там…
-Не си ли разбрал вече, че това няма значение?
Пое си дълбоко въздух и затвори очи. Трябваше да се успокои. Така нямаше да помогне на никого.
-Чуй ме, Ана, – започна Томас отново. – Защо не опиташ пак? Какво ще ти струва?
Момичето въздъхна и отвори очи.
-Татко, не знам дали го съзнаваш, но аз не съм единствената на света със „специални“ възможности. Старала съм се винаги да помагам – и на теб, и на мама, и на себе си. Но понякога нещата, които променям, влияят и на други хора. И не винаги за хубаво. И тогава се намесват другите като мен, за да коригират нарушения баланс. Говорих си с тях. Опитвах се да ги убедя. Проблемът е, че няма как да изменя онзи момент, без да създам истински ураган в историята, който да нанесе поражения, много по-големи, отколкото можеш да си представиш.
-Теб това какво те интересува? По-важно ли е от майка ти?
За момент Ана сякаш щеше пак да избухне, но се овладя и продължи сравнително спокойно.
-Не ме ли слушаш, татко? Пробвах. Много, много пъти!
Той сякаш наистина не я чуваше.
-Ако не го направиш, отговорността за майка ти ще бъде твоя!
Това преля чашата на търпението ѝ, но отговорът, който Томас получи не беше по никакъв начин очакван. Гледайки го с очи, от които струеше студ, Ана попита с най-тихия си глас:
-Аз ли държах волана в онзи ден? Аз ли мислех за съвсем други неща, докато вземах завоя с два пъти по-висока скорост от разрешеното? Аз ли се измъкнах от колата, преди да проверя, как е тя?
Известно време двамата стояха като замръзнали, после Томас се свлече на стола. Дъщеря му, обаче, вече беше минала границата на собственото си търпение, за да му спести последното изречение.
-Не, татко. Няма да позволя да прехвърлиш вината си върху мен. – и излезе.

10.
Ана седеше на пейката и нетърпеливо чакаше. Знаеше, че приятелката и ще дойде. Знаеше и точно с колко ще закъснее. Но тийнейджърката в нея не се интересуваше от тези знания, а само от собствените си чувства. Чувства, останали прекалено дълго скрити от света, който никога не би я разбрал. С Хана беше различно. Те си приличаха толкова много, че често се случваше едната да започне изречение, а другата да го довърши. А после се смееха. Хана и разказваше за себе си и за своето детство, как са я открили, бягството и от дома… Но най-интересни бяха разказите и за обучението при Пазителите. Историите за тях заглушаваха в някаква степен болката от загубата на майка ѝ и я правеха по-поносима. Понякога Хана се опитваше да и обясни защо не може да я върне и Ана кимаше унило. Беше наясно с всичко това от известно време, но сърцето и продължаваше да се бунтува на доводите на разума. Единствено осъзнаването какви щети беше причинила, отлагайки неизбежното в продължение на няколко години, я спираше да опита пак да промени историята. Не че някой щеше да и разреши. Вече се бе убедила в мощта на ордена и само от инат отказваше да се присъедини към тях. Макар че вътре в себе си знаеше с абсолютна сигурност, че това рано или късно ще се случи. Че само при подобните и ще може да се чувства истинска и нормална.
-Здравей, Ана! – Хана се бе приближила и унесена в мислите си, Ана не бе я усетила.
-Здравей, Ана!
Двете се засмяха. Срещаха се вече почти половин година и поздравът им се бе превърнал в нещо като ритуал.
-Извинявай, че закъснях, но…
-… влакът спря по средата на пътя. – Хана се усмихна в отговор. – Знам, сънувах го снощи. Важното е, че са откарали жената навреме в родилното.
-Всичкото ли си го сънувала? Сигурно ти е много скучно да знаеш винаги какво ще стане.
-О, не е точно така. Това е като зрението. Гледаш, но не виждаш всичко. Само това, в което се концентрираш.
-Е, все пак е забавно. Аз мога само от време на време да се забавлявам да връщам няколко минути и да гледам как реагират хората на промени в моето поведение.
-Не ти ли се сърдят Пазителите?
-А, като ме хванат имам често проблеми, но с времето се научих да съм по-деликатна. В началото, обаче, имах големи главоболия, преди да разбера, че на такива като нас не им действа и им създавам двойни спомени…
-Двойни спомени?!
-Да. Безумие. Те така хващат промените. Много шизофренично…
Двете се засмяха отново. После Ана се замисли.
-Ами аз като променях над двайсет пъти, когато мама…
-То това си беше направо хит. – Хана се направи, че не забелязва посърването на приятелката си при спомена. – И то като се сетиш, че майсторите всеки път коригираха наново… Ходеха като дрогирани няколко седмици, не знаеха вече кое е настояща реалност и кое – минала.
Ана се усмихна.
-Сигурно са ми много сърдити?
-Не, но бяха много щастливи, когато спря. Някой от тях са много нетърпеливи да се запознаят с теб.
-Нетърпеливи? – съмнението в гласа и беше ясно. – Имате странни представи за нетърпение. Онези с черните костюми бяха вкъщи преди половин година.
-Не зависи от тях. Знаят, че рано или късно ще го решиш. Някои са го видели във всичките му вероятности вече. Но нямат право да те притискат. Великият майстор беше повече от категоричен – никой, дори и най-големият талант не може да бъде принуждаван насила да влезе в ордена.
-А ти защо се срещаш с мен? Защо те пускат?
-Защо да не ме пускат? Казаха ми да ти кажа, че си винаги добре дошла, аз ти го казах. Оттам нататък ме оставиха да правя каквото искам. А с теб ми е интересно. Знаеш ли, има невероятни хора вътре, но са толкова погълнати от идеята си за „мисия“, че са ужасно скучни за нормален разговор.
-Имаш странен начин да убеждаваш!
Двете се разсмяха.
-Нямам нужда да те убеждавам. Когато го решиш, сама ще го направиш.

11.
И тя не знаеше защо почука, при наличието на звънец до входа. Вероятно заради древния вид на сградата, който те кара да се съмняваш, че е част от съвременния свят. Точно реши, че никой не е чул и се чудеше дали отново да потропа или все пак да използва звънеца, когато вратата се отвори и някакъв изключително едър човек застана пред нея.
-Добър ден. Казвам се…
-Заповядай, Ана. Идваш съвсем навреме, точно ще сервират обяда.
Момичето пристъпи объркано напред, решено да прегърне неизвестността, оставяйки зад себе си самотата и тъгата по миналото.

12.
Томас отдавна беше изстинал към дъщеря си. Не обичаше да я гледа, прекалено много му напомняше за жена му. Вътрешно в себе си я обвиняваше и за приликата, но също така и за това, че не беше успяла да я спаси. Всъщност, той самият не беше сигурен доколко вярва в уменията на Ана да коригира миналото, но някои неясни спомени, както и срещата с хората от Сигурността го караха по-скоро да вярва във възможностите и.
Когато се прибра вкъщи и намери писмото на масата, не се изненада особено. Още преди да го прочете знаеше, че си е тръгнала. Една част от него си отдъхна с облекчение, че няма да се стряска повече сутрин, несигурен кого точно вижда в кухнята, но в същото време се и ядоса. Нямаше намерение да я остави да си тръгне, преди да е върнала жена му! И не го интересуваха никакви научни обяснения и сълзливи доводи! Той нямаше да остави нещата така, след като бе възможно миналото да се коригира, без значение какви морални принципи е открила, че притежава дъщеря му.

13.
Вратата се отвори веднага след първото почукване.
-Да, какво желаете?
-Казвам се Томас Грег.
-Какво мога да направя за Вас, господин Грег?
-Търся дъщеря си, зная, че е тук при вас.
-Как се казва дъщеря Ви?
-Ана.
-Съжалявам, господине, не познавам такова лице.
Вратата се хлопна току пред лицето на Томас, преди да може да каже каквото и да било. Почука отново. Този път никой не отвори. Продължи да тропа може би около половин час, но без резултат.

14.
Не искаше да го вижда. Вече цял месец живееше с новите си приятели и откриваше ново бъдеще пред себе си. Бъдеще, което не виждаше преди, за което не смееше и да мечтае. Казваха и, че я търси, но тя не обръщаше внимание. В крайна сметка, след дълги разговори с настоятеля си, се бе съгласила. Беше му обещала тази среща, но вече съжаляваше! Баща ѝ отказваше да я чуе, не правеше дори опит да разбере. Повтаряше едно и също и не се интересуваше от нейните отговори, всъщност, дори не я слушаше какво му отговаряше. Наистина ѝ беше писнало. В този момент тя вече почти крещеше.
-Остави ме на мира!
-Няма да те оставя! Ти си моя дъщеря и искам да знам защо ме мразиш!
-Не те мразя, просто искам да ме оставиш на мира!
-Какво съм ти направил, Ана? Обясни ми? Не се ли грижех за теб? Не те ли отгледах? Не те ли пазих от другите деца, когато се държаха лошо?
В очите ѝ имаше сълзи. Тя го погледна с онзи поглед, от който го беше най-страх и изведнъж стана рязко спокойна.
-Татко, не разбираш ли, че ме измъчваш? Знам какво искаш от мен, но не мога да го направя!
-Защо? Защо не ми помогнеш? Тя беше твоя майка!
-Говорили сме за това не знам вече колко пъти. Помниш ли? Разказвала съм ти за „ефекта на пеперудата“? Освен това другите няма да ми разрешат. Опитвах. Многократно! Но те ме спират… Обаче ако искаш, аз мога да ти помогна наистина. Искаш ли?
-Да!
-Добре. Искам да те помоля нещо и ако ми вярваш, ще го направиш! Прибери се у дома. Днес. Отиди на гарата, купи си билет и се прибери вкъщи!
-Няма да се отървеш от мен толкова лесно, Ана! Аз съм ти баща!
-Повярвай ми, татко, ако желаех да се отърва от теб, нямаше да искам точно това. Ти каза, че ми вярваш. Добре, послушай ме тогава! Ако наистина ми вярваш, се прибери днес у дома!
Той я гледа известно време без да отговори каквото и да било. Напрежението се усещаше навсякъде около тях.
Внезапно вратата се отвори и отвътре се показа един от здравеняците.
-Време е. – каза и погледна очаквателно към Ана.
-Ако ми вярваш, послушай ме, татко. – Повтори тя, впи тъжни очи в баща си, сякаш се опитваше да му каже още нещо само с поглед. Или може би просто се прощаваше. След което се обърна и влезе.

15.
Томас Грег беше почти пиян. Стоеше в бара на хотела и пиеше вече трета чаша уиски.
-И какво стана, говори ли с нея?
-Говорих. Упорито хлапе. Но аз съм по-упорит от нея! Утре пак ще отида там и ще чакам, докато и писне и излезе да говори отново с мен! И ще го правя, отново и отново, до момента в който разбере, че няма отърваване и се съгласи. Длъжна е да ми изпълни желанието! Тя ми е дъщеря и е длъжна!
-А може би има причина да не иска?
-Каква причина можеш да имаш, да не искаш да видиш отново майка си?
Лукас бръкна за цигара, но кутията беше празна.
-По дяволите!
-Чакай, аз имам. – Томас прерови всичките си джобове, но безрезултатно. – Уф, и моите са свършили. Барман, имаш ли цигара?
От другия край на бара се чу сърдит глас.
-Нямам. А и тук не се пуши!
-Аз съм гост на хотела! Нали знаеш, че гостът винаги има право? – гласът на Томас звучеше малко заваляно. Не беше свикнал да пие толкова.
-Ок, имаш право, но нямам цигари. – отговори раздразнено бармана.
Лукас го хвана за ръката.
-Не се притеснявай. Аз ще отида до денонощния отсреща да купя!
-Добре, ама чакай и аз да дойда с теб. И без това не ми се стои тук сам. Компанията не струва.
Барманът само го изгледа. Двамата приятели излязоха от хотела и се запътиха към магазина от другата страна на улицата. Изведнъж се чу пронизително изсвирване и Томас стреснато се обърна, внезапно изтрезнял. Последното, което мина през съзнанието му в момента, в който автобусът го връхлиташе, бяха думите на Ана „Ако наистина ми вярваш, се прибери днес у дома!“.

Ако прочетеното ви харесва, можете да го споделите.